fbpx

bulgarian wine, девета винена глуха и държавната баница

Автор: Георги Михов

Все по малко са българите, които вярват в легендата за световния винен имидж на България. Легенда, подхранвана донякъде от износа на евтино вино за държавите от Източния блок, донякъде от управляван от държавата успешен износ на вино за няколко търговски вериги във Великобритания в края на 80-те и началото на 90-те. Вино с непостоянно качество, което започват да получават същите тези големи търговски вериги няколко години по-късно, но вече от частни търговци, поели каналите за износ, ни изпраща в девета винена глуха, от която опитваме да излезем. Засега безуспешно.

Колкото и тъжно да звучи, истината е че в наши дни, като световен производител на вино в Европа, България е по-популярна само от държави като Албания, Черна гора, Сърбия и Кипър. Причините за това са много и са комплексни, но не зависят от качеството на вината, които се правят сега в България. Трябва да се каже и дори да се повтори, че липсата на добър имидж, няма нищо общо с качеството на българските вината. Дори напротив – в България все повече изби правят добри вина, дори може да се каже, че има и вина, които са почти на световно ниво.

Да правиш добри вина, да си от регион, който става все по-популярен и да нямаш добър винен имидж, звучи малко като оня виц, в който Иванчо обяснява значението на думите факт и парадокс. Макар че на пръв поглед това звучи смешно, в действителност е нещо много сериозно, което води след себе си много проблеми в бизнеса с вино. Липсата на добър имидж влияе както върху износа, от които биха могли да се възползват не само големите производители (както е в момента), а също и малките изби, които в момента страдат финансово, поради малките обеми на потребление на вътрешния пазар. И най-притеснителното е, че виненият сектор, които има най-голяма нужда от действия и промяна, не прави нищо конкретно и последователно, което да промени сегашната ситуация. В голямата си част големи и малки производители работят индивидуално, според възможностите си, без обща стратегия и политика.

И ако в приказката неволята не дошла, и братята запретнали ръкави, то в нашата приказка, братята вече са захитрели и не викат неволята, а викат държавата. От известно време се говори за “българско вино“, като бранд чрез който да се промотира родното винопроизводство извън България. Търсят се програми, кроят се планове, при които финансирането със собствени средства някак си изпада и на негово място се говори за държавно участие и най-вече за финансиране с държавни средства!  

Трябва ли държавата да помага на сектор, който сам не прави нищо за промяна? Сектор, който не дава сигнали, че иска да инвестира собствени средства в кампания за развитие? Трябва ли да се дава държавен ресурс на сдружения и кооперативи, които никога не са създавали реална и успешна маркетингова и рекламна стратегия не на международно, а дори и на регионално ниво? Да, държавата може и трябва да помага на собствения си, български бизнес, но не да субсидира, а само да подпомага модели, които са доказали своята ефективност.

Глупаво е да отричаме нуждата от подкрепа на държавата, но за да има смисъл от свършеното и да е различно от поредното усвояване на средства, подобна подкрепа трябва да се дава на работещи и доказвали се икономически начинания. Защо радетелите за българското вино и за българския винен имидж не инвестират собствени средства, успеят да докажат своето желание и най-вече компетентност, и чак тогава да търсят пари от държавата?

Подобни намеци и апетити към държавна баница напомнят на отминалите години на планов социализъм, в които моето си беше мое, а държавното беше общо. Не само че знаем как завърши онзи модел, а още си влачим последствията от него...А, ако някой, някъде е решил, че ще се връщаме отново към модела от онези години, добре е да го знаем всички.

Ако вярвате като нас, че винената култура в България трябва да се развива и харесвате тази статия, можете да ни помогнете, като я споделите!#споделинататък

реклама