Първо място в конкурса за есе на тема "Какво знам за Българското вино"
Автор: Андреа Пунчева
Сещам се за двама мъже, на които истински им отиват мустаци. Единият е Том Селек, а в късната есен на 2016 г. другият седи на 60-70 сантиметра от мен и сладкодумно ми разказва за травмите в краката, които рязко прекъснали мечтите му да стане спортист, за удоволствието, което му носи професията на сомелиер, и за българското вино. Хвали го. „Има отлични винарни“ – казва –“и е лесно да оценим високото качество, но е трудно да посочим с пръст и да кажем „О, да, това определено е българско.“ С други думи, има да поработим върху обобщаващата репутация и характерния вкус, но тероарът, качествените технолози и потенциалът са там. А да чуеш това от французин значи много. Още повече от него. Жерар Басе.
Три години по-късно приемам Басе, лека му пръст, като своеобразен кръстник на пътя ми във виното. Тогава нямаше как да знам, че разговорът ми с един от 250-те най-вещи в света на виното ще допринесе за отделянето ми от журналистиката, която по ирония на съдбата бе и причината да го срещна на първо място. Странно как се завърта животът.
Срещата ми с Басе, колкото и да бе кратка и изпълнена на моменти с нелепи мои въпроси (няма как да не ми се струват такива от днешна гледна точка!), представляваше оценката на българското вино. Тогава повярвах, че няма нужда да си бил закърмен с мавруд, за да го харесваш.
Обаче срещите с българското вино, че дори и емоцията към него, се случиха другаде.
Магазин на не повече от 20 кв. м. Някъде из малките централни улички около бул. Витоша, под зелените дървета една вечер след работа на път към къщи минах покрай красиво подредената витрина и спонтанно реших да вляза. „Я да видим какво има, може да взема някоя бутилка да отворим сега на вечеря.“, невинно ми мина мисълта между ушите.
Казват, че хубавите неща отнемат време, а прекрасните стават веднага. Така е. „Прекрасното“ стоеше пред мен под формата на десетки познати и непознати български изби, които аз гледах така, както 6-годишно гледа десетки познати и непознати шоколади и сладкиши. С любов, с любопитство и най-вече – с устрем.
А „хубавото“ отнема години, но, живот и здраве и с много учене, след 6 месеца ще имам значка за взето първо и второ ниво изпити за Court of Master Sommeliers. Значката би била мъничко, тежащо едва няколко грама доказателство, че след онази искра, запалена от редовните посещения в един почти таен магазин за вино, вече гори нестихващ пламък на любопитство и жажда. А както знаем, огънят се чувства добре, когато има алкохол и кислород. Виното – също. Случайни неща няма.
Щеше ми се да мога да кажа, че помня коя беше първата бутилка, която взех тогава... нямаше ли да е някак още по-съдбовно в разказа?! Не би. Но помня повечето от избите, които в 3-те изминали години открих там:
- Libera, чиято сира и до ден-днешен смятам за виното с най-доброто съотношение между качество и цена. Даже надминава един куп вина на двойни цени.
- Stratsin, чието мерло Soultmate почти ме накара да преодолея нехаресването си на бутилка със 100% от този сорт. Което казва много – на слепи дегустации в последните 15 години винаги, когато е имало вино, което абсолютно не харесвам, то е било мерло. И чието розе гренаш и сира беше на ръба да обърне представите ми, че колкото и да е добро едно розе, то аксиоматично не може да се мери с добро червено вино.
- Иво Върбанов, чието не-розе Ceci n'est pas un rose успя да „понижи“ горната аксиома в теорема. То е пример на фундаментално ниво какво трябва да бъде едно вино, независимо от цвета, държавата или сорта – с характер, разпознаваемо, с уважение към плода и земята, качествено и същевременно нищо от това да не се усеща самоцелно, ами да влиза като да е правено с густо.
- Видинска гъмза, за която се чудя дали да помоля да бъде премахната от този текст при всяка евентуална бъдеща негова публикация, защото да знаеш за тях е като да участваш в „Боен клуб“... а какво е първото правило на „Боен клуб“?. Една от най-добре пазените винени тайни у нас е избата Видинска гъмза и конкретно Мускат Отонел, а отскоро – и Сторгозия. Ако повече хора си дадат сметка за качествата на тези стари лозя (апропо, чувам, че в региона има и доста по-стари!), ще се вдигнат цените... та оставям да прецените дали е редно този абзац да си остане между нас.
- Midalidare, които от години държат качество и репутация на едни от най-качествените винопроизводители на България и чието каберне фран наскоро почти разпознах на сляпа дегустация в домашни условия.
- Рупел, които се осмелиха да правят санджовезе в България и чиято тамянка е втората ми най-любима.
- Братанов, чиято тамянка ми е абсолютно любима. Тяхно розе и специалната Syrah sans barrique пък имаха специална роля на сватбата ми през август 2019 г. и няколко гости бяха окончателно конвертирани в техни почитатели.
- Angel's Estate, към които подходих с недоверие заради нелепо недоразумение, но които възнаградих с най-високата (според мен) компенсация: като избрах техния Deneb каберне фран за виното, с което да отбележа 30-ия си рожден ден.
- Ямантиеви, чийто шрифт на етикета, признавам, почти ме отказа да пробвам виното, но се радвам, че приех препоръката да им дам шанс.
- Via Vinera, “авторите“ на някои от най-качествените достъпни вина, които обикновено минавах да взимам в седмицата преди заплата, когато хем знаеш, че е добре да не харчиш за излишности, но после вдигаш ръце и си казваш „Няма нищо излишно във виното!“ Не само това, ами и всеки път сякаш го откривах наново. Като онова виждане със стар приятел веднъж годишно – на отиване не знаеш дали ще ви е интересно, а на тръгване си казвате „Не знам защо не се виждаме по-често, хайде скоро пак!“.
- Царев брод – смелчаги с cojones задето направиха пет нат у нас и задето работят с ризлинг. И герои задето намериха начин да възродят Гергана и почти стимулират у мен чувство на патриотизъм, която емоция иначе ми е като апендикс – закърнял орган, носещ само неприятности.
- Logodaj като живото доказателство за тенденцията чудесни вина да идват без етикет. Тяхна е сред любимите бутилки, като обикновено още с влизането в магазина знаех къде на рафта стои и директно посочвах към нея.
- Orbelus, за които дълго време мислех просто в едносрични, двубуквени съчетания, тук-таме подкрепени от пунктуация. „Ах!“. „Оо...“. „Мм!“ Техният Mourvedre Single предизвикваше мисли, непристойни за вежлива компания, а от по-професионална гледна точка ми дадоха представа какво представлява сортът и колко потентно може да е съчетанието между плод и дърво. Грозде и дъб. Природа и друга природа.
- Four Friends, чийто висок клас и конкретно Zitara Mourvedre беше като метадоновия заместител, ако нямах възможност да дам двойно повече пари за Орбелус и чиито етикети защитавам и до ден-днешен като разпознаваеми на фона на мнозинство от визуално-дизайнерска посредственост.
- Chateau Copsa, чийто Rouge дълго беше любимото ми червено вино заради дълбочината на вкусовете и плътността. С него разбрах колко точно обичам надъбени вина. Да, сега небцето ми привикна към по-елегантни, но за Copsa винаги има място в сърцето и в дома ми.
- Вила Юстина, с които се запознах покрай тогавашната ми работа, но затвърдих високото си мнение за тях от няколко изпити бутилки и за които се радвах като малко дете, когато през 2017 г. взеха златен медал на Mundus Vini.
- Medi Valley, посланиците на положителния подход. Вярвам абсолютно, че удоволствието от всяка дегустация е обвързано не само с качеството на това, което поглъщаме, но и с компанията наоколо, настроението и куп други фактори, които са част от уравнението. Не съм имала случай да пия A good year и да не ми хареса – да, защото Medi Valley знаят как да правят вино, но и заради акъла на маркетинг отдела им, признавам им го. И специално намигване към тях, защото тази година наистина се оказва една добра година.
Тези... и още безкрайно много моменти тип „Имам отворена бутилка на еди-кого си, искаш ли да минеш след работа да пробваш?“, които няма как да бъдат описани тук, но които захранваха вроденото ми любопитство, тренираха небцето ми и създадоха количествено натрупване... за да се озова една сутрин на тераса в Израел през юли 2019 г. и четейки статия в „Бахкус“ (едва намерена на бензиностанция последна бройка, след като вече беше уж изтеглен от пазара), да си кажа, сякаш някой ме плесна с магнум бутилка по главата, „А аз... не мога ли да стана сомелиер?!“
Колкото неща знаем за българското вино, поне двойно повече има да откриваме тепърва. Но две неща знам със сигурност.
Българското вино ме докара до онази тераса в Израел.
Българското вино го харесват и Master Sommelier-ите.
Автор: Андреа Пунчева
Ако вярвате като нас, че винената култура в България трябва да се развива и харесвате тази статия, можете да ни помогнете, като я споделите!#споделинататък
.........................................................................................................................................................................................................................................................
Свързани материали
Радослав Пенчев - 2-ро място в конкурса за есе на тема "Какво знам за Българското вино"
Победители в конкурс за есе на тема "Какво знам за българското вино"
