На прага сме на поредната ковид вълна, която съвпада с повишаваща се инфлация и бавното поскъпване на доста суровини. Логично, виненият бранш не прави изключение от общата картина. Засега се увеличават разходите за суровини и труд, което ще бъде последвано и от започналото, засега тук-там, увеличение на цените и на вината.
Тази пост-ковид или продължаваща-ковид ситуация заварва пазара на вино в България в ситуация, в която стара английска дама би избегнала коментар с тактичното „it’s ok”!
Специфика на българския винен пазар е домашното производство на вино, което не е регулирано или контролирано от държавата. Тези ъндърграунд продукти (разбирай от мази и гаражи) са неделима част от народопсихологията на голяма част българите. Това море от домашно вино свива значително потенциалните клиенти на родните изби до група, която предпочита вина, различни от домашното. Тази група от своя страна се дели на потребители, които потребяват вина в различни разфасовки от 2л до 5л и потребители на вино в бутилка.
Поглеждайки към бутилката, надали има човек, занимаващ се и/или пиещ вино, който да не е забелязал, че качеството на българските вина в бутилка значително се повиши през последните 4-5 години. Самият аз го откривам ежедневно, дегустирайки вина за винения рейтинг на Sommelier.BG и както аз, така и други като мен, които донякъде имаме възможност да формираме обществено мнение и помагаме за развитие на винената култура, сме го казвали и сме писали не един път. Писането, обаче, е малката част, която трябва да провокира любопитния потребител към основния двигател за развитието на винена култура - потреблението на вино. Но, с уточнението вино в бутилка. Колкото са повече и разнообразни бутилките, толкова повече ще е развита както винената култура, така и винарство на дадена държава или както казва Мечо Пух – колкото повече, толкова повече!
В България делът на тази група хора, които държат да пият вино в бутилка е сравнително малък, на фона на общия дял на вино пиещи. Моят опит сочи, че това са хора с добра винена информираност, любопитни за винени преживявания, с добри доходи и престижни професии. Таргет група, която е най-желана, но и най-трудна за работа. За доверието на тези потенциални клиенти в България се борят около 700-800 български етикета вино и над 1500 вносни етикета.
Споменах за повишаващото се качество на българските вина, но дълго време, умишлено избягвах да коментирам публично, че подобна тенденция върви и при вносните вина. За „вноса“ знаем, че е в България повече от 15 години, тоест е популярен и е пряк конкурент на българските вина.
Важна характеристика на групата пиещи вино в бутилка е, че тя може да си позволи да пътува в Европа, да си купува и да пие вино там. И какво вижда пътуващият потенциален клиент в Европа? Развита винена култура, която дава свобода на избор на винолюбителите с ценово разнообразие от 5 до 100+ евро. И макар че Европа има висок доход, западният европеец, който е със среден доход около 3000 единици, масово пазарува вина около 12-15 единици (справка на най-предлагани вина в популярни онлайн магазини във Франция, Германия, Испания). Ако погледнем към веригите, най-голямо е предлагането в ценовия клас около 5-8 единици.
При формиране на решение за покупка, човек съпоставя. И ако ние съпоставим средния доход в България и ориентировъчно приемам, че е 2500 единици (ориентировъчно за тази таргет група), а масово предлаганите български вина са около 18-25 единици (справка на най-предлагани вина в популярни онлайн магазини в България) и вина със средна цена 7-10 единици във веригите, ще видим, че съотношението доход-средна цена вино в Европа и България се разминава в полза на Европа. Това разминаване със сигурност има логично обяснение, но също така поражда мисли, че българските вина са надценени. Логично би било да се комуникира с потенциалните потребители. Какво и как води до подобна ситуация. Браншът, обаче, от години избягва темата, а не липсват и такива, които предпочитат да обвинят в липса на подкрепа всеки, който повдига въпроса публично. Подобно замитане под чергата не само че не помага, а напротив, трупа негативи за нашите винари.
Мисля за подобен материал от известно време и преди дни тенденциозно пуснах един донякъде провокативен пост в социалната мрежа, с идеята да възбудя полемика относно ценовата конкурентност на българските вина. Очаквано полемиката беше бурна, преминаваща дори на моменти в явна злоба, но бих казал, публикацията постигна своя ефект – видя се, че има недоверие от страна на потребителите и неяснота, какво поражда това недоверие.
От едната страна са потребителите на вино, които живеят в държавата с най-ниски доходи в Европа и гледат ежедневно реклами на евтини и намалени продукти и когато дойде време да изберат вино, може да им се наложи да платят по-висока цена, ако решат да изберат Българско.
От другата страна са българските производители, които са в положение да правят вино за сравнително ограничен кръг от потребители, без подкрепа от държавата, което е предпоставка за висока цена на крайния продукт, който трябва да се конкурира с внос с добро съотношение цена-качество.
Според мен бъдещето на нашето винарство не е в експорта на вино, а усилията трябва да бъдат насочени към развиване на винената култура и пазара на българско вино в България. Но тази аудитория, която вече споменах, по мои наблюдения предпочита внос пред българско и много често на въпрос „Защо?“, отговорът е нещо от рода „ За тези пари ще си взема вино от Х държава“. Следвайки пътя на бизнес логиката, би следвало да се търси начин да се спечели доверието на тази аудитория, но не само с отстъпки. Аз самият нямам нищо против високи цени, дори вярвам, че разлика в цената води до конкуренция, която винаги повишава качеството. Факт е, обаче, че темата с цените винаги води до дълги и спорни полемики, което говори, че има много неяснота по въпроса и връзката потребител-производител се губи.
По отношение на темата надценено или ненадценено е българското вино, бих казал, че лагерите се разделят на такива, които познават по-слабо вината от света с преобладаващо мнение, че не си струва да се харчат пари за вносни вина и на запознати с вината от света с преобладаващо мнение, че донякъде българските вина са надценени. При тези последните нещата са малко като в първите стъпки във виното. В началото си мислиш, че знаеш много за него, но колкото повече научаваш, толкова повече осъзнаваш колко малко знаеш.
Като сомелиер съм имал възможност да работя на различни места по света, с различни клиенти, но общото между тях винаги е било, че предложили им се вино по начин, по който те самите да стигнат до извод, че трябва да изберат по-скъпото, цената спира да е фактор. А, ако на редовни клиенти се предлага продукт с много добро съотношение цена-качество, то те много често стават най-лоялните в бъдеще.
В тази връзка, но с уточнението, че принципно избягвам да споменавам конкретни имена на български изби в подобни материали, но очаквам, че ще има не малко подразнени от темата и „приятелския огън“ може да премине в тенденциозна интерпретация в погрешна посока, ще си позволя и няколко имена на български изби, които могат да бъдат пример, както за качество, така и за цена-качество. В ниския ценови клас такива са Менада, Пещера, Домейн Бояр, Ямантиеви, в средния: Меди Вали, Вила Юстина, Старо Оряхово, във високия: Мидалидаре, Братанов, Салла и в премиум класа: Катержина и Енира. От 6-те лева на Пино Гриджото на Менада през по-голяма част на вината от горните изби, та чак до 99 лв. на Катержина Резерва, всяко от вината си заслужава всяка една стотинка.
Уважаваният от мен The Wine Inside написа за темата с цените „ Това е тема, която периодично се появява в дискусиите сред винената ни общност и, подобно на горските пожари – тъкмо позатихне някъде и с пълна сила се възпламенява другаде“. Надавам се, че публичното поставяне на подобни въпроси, ще насочи бранша в посока да намери начин за елиминиране на причините водещи до пожари, а не в посока с какво да ги потушава.
Ако вярвате като нас, че винената култура в България трябва да се развива и харесвате тази статия, можете да ни помогнете, като я споделите!#споделинататък
